СПОМЕНИК-ВАНЬО ШАРКОВ

Ваньо е Човекът до нас вече 14 години....Благодарим ти Vanyo Sharkov!!!

 

https://scontent-sof1-1.xx.fbcdn.net/v/t1.0-1/c0.1.32.32/p32x32/10003997_665140953547085_1359414895_n.jpg?_nc_cat=0&oh=4c19e8027420332872915a1bd8de412f&oe=5B6C8CB7

 

Vanyo Sharkov

4 април в 18:31 · 

СПОМЕНИК

Стои до брега, леко вече ръждясал и някак опитващ да преведе глава към омразната река погълнала толкова живот, колкото околните скали не помнят да са виждали. Гледа към снимки изпълнени с усмивки, останали спомен и към сълзи непресъхващи. На върха му има кръст, от който дъждовните капки се стичат като ангелски сълзи по прекършените криле на неизречени мечти. А можеше там да има просто само завой на пътя, без тъжна история и без причина за спомен. Можеше хората да минават от там без да преглъщат горчивите ангелски сълзи. Трябваше ли пътят на непознатата красота да се превърне в път на недовършения живот?

Стои до брега и всяка година очаква поклонниците на онези ангели, чиито живот е прибрал под себе си, прегърнал ги е, завил ги е под покривалото на незабравата и пита къде са онези, които пощади. Не иска отговор! Знае, че реката ще отнесе и тези сълзи, ще потъне в нея и поредния звън на камбанката, а той ще продължи да гледа само към познати лица, скупчени до камък пропит от изгорели свещи и замръзнал восък от ангелски сълзи!

Стои до брега и гледа как снимките се сменят, но личицата на децата остават на тях все на една и съща възраст. Иска му се да остарява заедно с тях, но те завинаги ще останат малки, усмихнати ангели. Рядко поглежда мрачно към гарваните кръжащи горе над скалите, проследява мрачно кръговете им в късчето небе затворено над гадната река и не може да спре да ги мрази. Защо имат черни криле, защо могат да летят, защо имат право да всяват страх, защо винаги се появяват, защо прекършват белите криле на ангелите

Стои до брега и се мрази. Мрази се, защото е грозен, почернен, смазан. Вярва, че е направен с обич, но е символ на погубен живот и ненавижда съществуването си. Няма друг като него с толкова много прекършени криле, с толкова изтрити мечти, с толкова проляти сълзи и с толкова положени цветя. Не разбира защо е тук, на място задаващо въпроси без смислени отговори, на място без величие и без смисъл, на място пълно със сълзи и изтрити мечти. Не се чувства важен и значим, когато хората палят свещи в подножието му, но винаги ги чака да дойдат. Иска му се да го няма, никой да не го е правил и никой да няма причина да докосва прекършените криле полетели към смазващия кръст на върха му.

Орисан бе да боде в очите на всички минаващи покрай него, но така и не можа да прободе сърцата на онези, които отказваха да го видят. Нагледа се на сълзи и преглътната болка, наживя се на венци и цветя от познати и непознати хора, напреглъща се на съчувствие и кръстене, наслуша се на камбанен звън и литургии, но не свикна с тях. Свикна само с едни приятели, които бяха отказали да забравят и с очакването за тях живееше. Много хора минаваха под него-едни просто недоумяваха, втори бършеха очите си, трети избърсваха душите си или се молеха никога повече да не го виждат. Той обаче винаги чакаше да дойдат хората с онази душа, която все още го държеше прав на брега на гадната река.

Понякога опитваше да надзърне през завойте и надвисналите скали за да види брат си в близкия град. Никога не го беше зървал, само бе чувал за него. От шепота на вятъра знаеше, че той е по-красив. Вместо пречупени ангелски криле брат му имаше дванадесет рози редом до дванадесет живи люляка, но бе сигурен, че и той проклина реката и болката с която е направен. И двамата събираха хора от три националности и две религии, цветя и сълзи от три държави, но ангели от една.

Искаше да е паметник на герои, на оцелелите и техните спасители, паметник който да вдъхновява и ражда, но си остана споменик. Опаковал бе в себе си, като в повехтял куфар, парченца от счупен чужд неизживян живот, а те се гушкаха едно в друго и изрязваха с остри ръбове още и още ангелски криле по снагата му. Не го болеше от това. Толкова болка бе събрал в себе си, че чак бе започнал да се изкривява от нея.

Стои до брега и чака. Те ще дойдат пак да попият ангелските сълзи, да прокълнат реката за пореден път, да погледнат към кръста, да запалят свещица, да докоснат камъка, да преглътнат болката и да прегърнат за пореден път хората неуспели са спасят техните, но спасили много други деца. Ще гледа приведените им рамене, търсещите ръце и наводнените очи и ще опита отново с ангелските си криле да изтрие сълзите им. Ще докосва със сянката си мокрите им лица и ще пази дълго свежи оставените цветя, ще спира устрема на вятъра да угаси запалените свещи и ще пази спомена. Но нищо няма да върне...