Три угаснали звездички

На Борянка, Светланка и Женя

Ако можех, ако изобщо е в човешките възможности, бих спряла времето, бих го върнала назад. Бих го направила непроменливо и трайно като камъка.

Тогава и вие щяхте да сте тук, мили мои малки звездички – Борянче, Светленце, Жени!

Толкова ли много са 12 години, че животът ви прекърши като крехки, беззащитни цветенца! А как се радвахте на живота! На всяко цветенце, на всяка рисунка, на всеки момент, в който бяхте заедно, на всяка усмивка! Колко радост, колко оптимизъм, колко много щастие струеше от вашите очички!

Спомням си как плахи и неуверени дойдохте в І клас. А после си повярвахме, обикнахме и заедно написахме първите буквички и думички. След това за четири прекрасни години, в които бяхме заедно, вие израстнахте пред очите ми. С всеки изминал ден вие ставахте по-уверени, по-смели, по-знаещи.

А сега си тръгнахте от нас завинаги. Защо, милички? Защо останаха три места празни в V “а” клас? Три празни места, на трите приятелки – Борянка, Светла, Женя.

Не мога и не искам да повярвам, че ви няма!

Няма я вечно усмихнатата Борянка, с блестящите от радост очички. Толкова миличка и добричка, прощаваща всичко на всеки, готова винаги да помогне и достави радост на другите, влюбена в музиката.

Няма я Светлито – винаги в добро настроение, побрала в малката си главичка хиляди чудесни идеи. Умееща да увлече със своя заразителен смях и безкраен ентусиазъм целия клас за всяко нещо, което трябваше да се направи. И всичко ставаше с удоволствие и лекота. Мечтаеше да стане известна.

Няма я Женичка – безкрайно добричка и всеотдайна. Готова винаги да помогне, без много да говори, а само с една мила усмивка. От нея, тихичката и кротката, се излъчваше една сила и увереност.

Всички те, моите мили момичета, обичаха да мечтаят.Търсеха доброто и красивото навсякъде и във всичко. Неведнъж, когато сме разговаряли, сме си повтаряли думите на любимия наш герой – Малкия принц, че “Най-хубавото е невидимо за очите”, че “Най-хубавото се вижда само със сърцето”. Те, Борянка, Светланка и Женя, умееха да виждат най-хубавото в хората, в живота, в мечтите си. Успяваха да го открият.

А днес вече ги няма. Няма да отворят вратата и да влязат в класната стая при малките ми ученици. Няма да ги погалят и да им помогнат за нещо в тяхната работа. Няма и мен да попитат с усмивка: “Госпожо, слушат ли малките? Могат ли вече да четат и пишат?”

Мили мои звездички! От вас ми останаха безбройните красиви мигове, чудесните снимки и по едно сърчице, на което вие сте ми написали най-хубавите думи!

Всички разбрахме, че най-голямата истина на този свят се нарича болка – безкрайна и непоносима!

Обичам ви, милички мои! Много ме боли!

Ако можех бих върнала времето...

Ценка ДИМИТРОВА
Начален учител на трите деца