КРАТКИ ЕСЕТА НА АЛЕКСАНДРА ГЕРГОВА, НАПИСАНИ НА 16 ГОДИШНА ВЪЗРАСТ В ЧАСА ПО ЕТИКА

I. ОПИШЕТЕ ДОСТОЙНИЯ ЧОВЕК

Достойния човек трябва да държи на благородни принципи и да ги защитава. За мен, достоен за уважение е този, който в труден момент помага на останалите без да мисли за себе си. Например, през войните, хората, които отиват да лекуват ранените войници или ги измъкват от престрелки са именно такива. Или през освобождението, всички, които са се борили за великата цел – свободата, са достойни за уважение. Те притежават идеали, морални принципи да помагат и служат на другите. Те чувстват, че така е необходимо. Те са достойни да се нарекат добри хора.

Също така, човекът, който има достойнства, трябва да е честен със себе си и с околните, той трябва да умее да признава грешките си без да го е страх.

II. КАКВО БИ СТАНАЛО, АКО ПРЕСТАНЕМ ДА ЧУВАМЕ ГЛАСА НА СЪВЕСТТА?

Ако престанем да чуваме гласа на съвестта, ние ще умрем. Човек е жив, до тогава, до когато доброто живее в него. Съвестта ни кара да сме добри, да се вслушваме в нормите и ценностите си. Ако този глас заглъхне в нас, ще се превърнем в това, което не сме си и представяли. Света ще стане сборище от негодници, мошеници, лъжци, страхливци и т.н. Съвестта е нашата преграда от лошите черти и мисли. Тя е съдник, който се провъзгласява срещу тях. Тя ги пъди от нашата душа и разум.

ЕСЕ НА АЛЕКСАНДРА ГЕРГОВА, НАПИСАНО НА 16 ГОДИНИ В ЧАСА ПО БЪЛГАРСКИ ЕЗИК

В ДЕЛНИКА МИ ЛИПСВА СПОКОЙСТВИЕТО

Ето, отново понеделник. Отново училище, същите хора и задължения. Сутрин рано машинално си събирам нещата, обличам се и тръгвам сънена към поредния изморителен ден. И часовете минават, неусетно и денонощията, а пред прага на уикенда нямам и капчица кръв, останала в мен да даря за още нещо. Уморена и немощна се питам защо съм така и какво ми липсва в делника, което да ме разтоварва? Спокойствие! Да, нуждая се от спокойствие!

Понякога и един миг е от значение, защото топли повече от цяла вечност. В него се заключва красотата на момента и грижливо скътан в душата, той грее в мрачните и студени дни. Пропит с чувства и смелост, този миг повдига духа, независимо от напрежението на делника, защото той е като празник.

Чувствам, че всеки ден е като битка за мен. Всеки удар и сблъсък ме изтощава. Появяват се рани, които кървят. А в края на битката крещя с последни сили за миг спокойствие. Копнея да се добера до него и без да мисля, да се впусна с разперени ръце и да го сграбча, както орел своята плячка. Да впия нокти и жадно да го погълна. Но много често този бленуван миг не идва. Сякаш някой ме е проклел и аз не съм удостоена с честта да имам този дар. И делникът се проточва, като цяла вечност, а спокойствието все не идва. Времето си тече и всяка отброявана секунда е като звън на хиляди стоманени камбани. Нижи се като броеница около врата ми и започва да спира кръвта във вените ми. Докато в сетния си дъх не каже - стига! Стига вече битки и рани, мъки и тормоз! Нека престане това еднообразно притискащо ежедневие! Ред е за малко спокойствие. Ред е да почина от всички задължения и работа. Да се излегна в тишината и да слушам как тя ми шепне нежно на ухото хубави неща. Да потъна в наслада и да се унеса, докато не забравя всичко лошо. И така до следващия ден на битката.

Този миг на спокойствие, колко кратък, но сладък може да бъде, само да поискаш!