Олелия - написано на 10 г. Свърши тежката година. Слънце весело пече. Анатоли в детската градина си седи и чака да удари детското звънче. Димитър пак ми сцепи главицата ох, извря ми водицата. Настана олелия. Госпожата пак му се кара. Директорката дигна пара. Мина тежката година. Слънце весело пече. Гората – национално съкровище Нашата държава оклюмала сега. Как тя ще живее без дъхава гора? От нея идва и вода и кислород. Но разбойниците те са много. До последното дърво, до последния й храст тя остана вътре в нас. С последните ми думи бих изказала и тъга и любов. О горо – национално съкровище. Златния ключ “Било зима, дебел сняг покривал земята, но едно бедно момче трябвало да отиде в гората за дърва. Отишло то, събрало сух вършинак и го натоварило на шейната. Било премръзнало и решило да напали огън, да се постопли и тогава да потегли назад към село. Поразринало снега, та да натрупа съчки, но неочаквано видяло на земята един златен ключ. – “Щом намерих ключ, сигурно ще намеря и ключалка” – рекло си момчето. Прекопало коравата земя и изровило едно желязно ковчеже. Нагласило ключа и го превъртяло още веднъж.” Отворило се ковчежето, а вътре – неземни богатства. Зарадвало се много момчето. Взело малко пари и заключило съндъчето. Отбелязало си мястот и тръгнало към селото. Купило хляб и месо. Нахранило семейството си и им разказало всичко. На другия ден взело повече злато и раздало на бедните. Така минала зимата и на пролет пораснало дърво на мястото на ковчежето. То се разлистило и вместо плод – изникнали пари. Така никой от селото вече не гладувал. А след време се разбрало, че това ковчеже било омагьосано, и който го отворил – щяло да изникне дърво с пари. Затова селяните провъзгласили малкото момче за свой цар. Гербер Герберът има дълго право стебло. Листата му са назъбени. Цветчетата са много разлистени. Тепчинките почти не се забелязват. Расте на храсти. Цъфти през юни месец. Случка в градината Един ден насадих много цветя в градината. След седмица всички освен Гербера цъфнаха. Мислех си, че са най-хубавите. Герберът продължаваше да не се разлиства, а високомерните цветя му се надсмиваха. И една топла утрин той най-сетне си показа личицата. Всички, които му се подиграваха, ахнаха и останаха възхитени от неговата хубост. И от тогава го признаха за най-красивото цвете в моята градина. Любов Любовта е крехка, нежна, но понякога е и зловеща. Не обичай нито на шега, нито за пари, защото ще нараниш една невинна душа. Не го прави, защото ще го изпиташ и ти. И когато ще искаш да се върнеш, вече ще е късно. 6 ХІІ ` 97 г. – 10 год. Животът е суров, жесток, но бъди смел, а не самонадеен. Все някой ден, все някой час ще постигнеш своята цел. Бъди и умствено и физически силен. Това е написала Александра – едва на 10 тогава. Всичко това Александра съхранява в тетрадка, озаглавена “Приказен свят” на Александра Гергова Невероятно е колко мъдро и истинско звучат тези творби, които Алекс написва още съвсем мъничка. Те винаги ще ни напомнят за нейната чиста и искренна усмивка, за нейните дела и за това, че тя беше и винаги ще си остане изградена личност, човек – в лицето, на който загубихме много!!! Съвременните донкихотовци в джунглата на човешкото безразличие - написано на 16 г. Дон Кихот – кой ли не е. Всеки може да бъде мъничко луд и мъничко мечтател. Но кой може да жертва себе си? Кой може като Дон Кихот да твори мечти, в които да вярват обезнадеждените, да забрави себе си, заради другите, да се бори за свободата на хората, които сами я отричат? Малцина са тези, които се доближават до този идеал, но и те намаляват, смачквани от човешкото безразличие. “Дон Кихот” е роман, описващ сложното същество – човек. Роман, който е безсмъртен и е с вечни истини. Без съмнение, може да се потвърди, че той е жив и днес, и донкихотовци съществуват. Но както в романа, така и в съвремието те се смятат за луди. Джунглата на човешкото безразличие към духовното се опитва да ги задуши, но те оцеляват, малко или много. Но зад това безразличие се крие нещо друго – страхът да не покажат истинската си същност. Хората не искат да признаят, че имат нужда от мечти, от вярата в тях и свободата да ги показват. Тези нужди те са скрили някъде в тях и чрез защитната стена, безразличието, те се опитват да се придържат към реалността и смятат, че по този начин са свободни от лудостта на Дон Кихот. Но всъщност тяхната лудост се изразява в това да поробват сами себе си, заради предразсъдъци и страхове. Ако се вгледат вътре в тях, ще забележат обаче, че Дон Кихот чака някъде там вътре в недрата на съзнанието. И тук донкихотовците идват като смели рицари да освободят хората от тях самите. Те са нужни за да внесат свежест в сивото им ежедневие (на хората) и да дарят мечтите си на тях. Макар да не са реални, мечтите са необходими, защото реалността не може без тях. Те са стимулът за прогрес и успех. Без тях светът няма смисъл. А той се крие в борбата за постигането им. Цялото пълноценно съществуване на хората е като една верига, започваща с простичката, но дълбоко смислена дума “мечта”. Донкихотовците се явяват като истински рицари, защитаващи правата на хората да мечтаят и понякога да се впускат в някоя лудост, за да забравят трудностите на живота. Но истината е, че и хората трябва да си помагат малко. Ако ги смятат за луди, те ще си останат такива за тях, но ако решат да мечтаят с тях, нека го направят. Нека не се страхуват да признаят какво мислят, но да го кажат така, че да се разбере от всички. В днешния забързан свят хората се нуждаят от донкихотовци, които да им припомнят, че понякога е хубаво да се откъснат за малко от реалността и да помечтаят. Няма значение за какво. Важното е да не ги е страх от мечтите, но да се впуснат в тях с разперени ръце и да имат вяра в изпълнението им. В търсене на истинско приятелство - написано на 16 г. Още с първата поета глътка въздух при раждането си, човек оживява и започва да расте и да се развива. Всичко изглежда съвсем естествено, нормално и добре, но има нещо незабележимо вътре в него. Душата му е чиста, невинна и сякаш празна. Още нищо неизживяла и с нищо незапълнена. Но идва момент, в който нуждата от съединяване и допълване с друга сродна душа, става повод за търсене на такава. Търсене на приятелство, истинско и всеотдайно, нужно на всеки, но трудно за намиране. Пътят за постигането на това желание не винаги е осеян с цветя, но и с болки. Възможно ли е човек да живее без приятели? Едва ли! Но въпросът е – как? Как да разбере дали търсенето му е свършило и е намерил верен приятел, на който да се довери, който да го подкрепя и да не го използва и лъже? Отговорът е труден и неясен, но дори и да се намери, е сложно да се даде дефиниция за това какво представлява той. Това би трябвало всеки да стори за себе си. И когато го направи ще отсее измежду хората и ще намери своя приятел. Но всичко изглежда толкова лесно на теория, ала практически – объркано и сложно. Не винаги е възможно да попадне на подходящия човек веднага. Понякога е нужно време, а дотогава се търпят болки и разочарования. Най-тъжно и болезнено е да вярваш в някого, толкова силно, но да бъдеш предаден и пренебрегнат. Това може да стане изведнъж, а друг път постепенно. Дори и най-малката болка забива пирон в душата и най-накрая тя заприличва на надупчена врата, разбираш, че това не е приятелство, а вратата към теб започва трудно да се отваря за друг. Тежко е да си помислиш, че си вярвал в някого. Но натрупалите се огорчения започват да те притискат и става все по-тежко и по-тежко. Понякога си бил пренебрегнат или използван за нищо. Няма значение какво ти е сторил, но трябва сам да го разбере. Ако ти му го поднесеш и се оплачеш, ще проумее ли веднага какво е сторил? Не се знае. Но всичко това довежда до късане на нишката на приятелството. Чувстваш се сам и че всичко, в което си вярвал е било само илюзия. А понякога е нужна само една мила дума или подкрепа, за да разбереш, че ти не си само човек, с който да се запълва свободното време, а приятел, от който се нуждае и истински уважава. Границата между истинското и лъжливото приятелство е много тънка и прозрачна, за да се прецени без да се впуснеш в неизвестното. Но дори и да не стане от първия път, търсенето не бива да бъде спряно, независимо от пораженията. |